Митко е ходил вече на този водопад, аз не съм и за това дойде време и за мен да го посетя. Намира се над квартал Бояна в столицата или час и половина магистрала от Пловдив. Станахме към 8 и докато се намотаме тръгнахме в 9:30 часа. Чарли се събуди само, за да каже ‘’Чао.’’ и остана да гледа телевизия от дивана.
Пътят премина главно в магистрала, както споменах. Там ви е ясно какво се случва: коли изпреварват коли, тирове изпреварват тирове, камиони изпреварват бусове, танкове изпреварват подводници, с една дума всички карат в ляво. Няколко псувни по-късно бяхме вече в Бояна.
Можете да оставите колата до самото начало на пътеката. Обозначено е на картата. Имайте предвид, че там уличките са доста тесни. Използван е най-старият познат начин за запазване на паркомясто – тубата с вода. Поради тези причини ние от ‘’провинцията’’ трудно паркирахме.
Пътеката към водопада започва много обещаващо нагоре. От самото начало си е изкачване, та чак до края. Има много табели, които помагат в ориентирането. Изключително полезни са, тъй като има отклонения към Златни мостове и няколко хижи. Следвайте ги добре, за да си знаете пътечката. Ние сме към Черни връх и Боянски водопад или все нагоре.
Отне ни около час, за да се качим като се движехме със средно темпо и спирахме да ядем кроасани. Общо е около 3км в посока. Така казано е нищо работа, но ще се потретя – нагоре е! Идеално е за оформяне на задни части, бедра и прасци. Природата наоколо е изключително красива, гората е гъста, птичките пеят. Всичко се беше разхладило от миналите дъждове и се радваше на спокойствието.
Стигнахме потни до Боянския водопад. Въпреки, че при посещението ни не беше най-пълноводният му момент, беше невероятен. Висок е 25 метра и от пръските му кожата настръхва. Бързо се преоблякохме, защото покрай него температурата беше с 5 градуса надолу. Седнахме да се полюбуваме и хапнем, за щастие нямаше много хора, тъй като беше делничен ден.
След като ми измръзна носа, решихме, че е време да си ходим. Надолу пътя е песен. Изкачването става слизане, но внимавайте с инерцията и ронливата почва. Аз уж много внимавам ама на една пътечка направо си седнах. Видяхме и една мишка, която изобщо не беше очарована, че ни среща. Реално това беше единственото животно по пътя ни.
Зимата водопадът замръзва и се използва за ледено катерене. Жалко, че не ги мога тези неща. Някой ден и до там ще стигнем. Това е разходка, която всеки трябва да направи. Имайте едно на ум, по пътя има участъци, където трябва да бъдете с много повишено внимание. Камъни, които много често са мокри и можете да се нараните. Има парапети на най-опасните моменти, но през другото време спокойно можете да обелите някое коляно. За това очите на четири и газ нагоре.