Имам да ти разказвам за едно място, скрито в Западни Родопи, което очаква само приключенците със смели сърца. Това е Дяволската екопътека до село Борино. Хубавата топла утрин предсказваше, че ще ме е страх през деня, но още не бях пила кафе, за да го осъзная. Разходихме набързо Чарли Чарлев, пуснахме му предаване за Втората световна война и тръгнахме.
Пътят е около два часа и преминава покрай язовир Въча, където винаги е наслада за очите. Съветвам ви да внимавате със заглеждането, защото пътят там е хубав и широк, което е предпоставка много хора да блеят и да не завиват правилно. За съжаление, често стават сблъсъци.
За екопътеката има безплатен паркинг, на който да оставите колата. Веднага при вас ще дойдат едни господа, които ще ви предложат да ви разходят с джипката, това също е оферта ако ви мързи. Самата пътека се състои от два кръга – голям и малък. Първият е около 10км, вторият – 4км. Тъй като времето се беше намусило взехме решението да оставим големия кръг за друг път.
Първо пътеката е супер. По този маршрут се виждат няколко неща като табели има много. В самото начало няма нищо екстремно, горичка, борчета, мостчета, птички пеят, нещо шумка в храста, всичко е супер. Какво пък толкова дяволско ?? Веднага казвам, след готината пътечка все пак трябва да отидете някъде и следвате табелите за ‘’Дяволския мост’’. Първата забележителност по пътя.
Този мост не е като онзи край Ардино. Този е създаден от природата, а човекът само е поставил дървените стълби, по които се преминава. Дяволският мост представлява висока 30 метра скална арка над реката. Легендата разказва, че само Дяволът може да мине от там. В този случай, като простосмъртни, ние сме под моста и над реката. Пътеката се движи успоредно на скалата и е на една стабилна височина над водата. Като цяло е доста екстремно. Тук аз започнах да плача.
Освен, че преминаването беше много страшно, изведнъж заваля и трябваше да останем там докато поспре. Да, останахме на дървения мост, над реката и чакахме. Аз още плачех, но след като намаля дъжда успяхме да се изкачим на здрава почва и се почувствах по-добре.
Вече с няколко натрупани бонус точки за смелост се отправихме напред много по-уверени. Следваща спирка бяха ‘’Скритите водопади”. До тях има много табели и още повече стълби. Реално цялата пътека е обсипана главно със стъпала нагоре и надолу. Абсолютно задължителни са удобните обувки, защото е хлъзгаво и на места несигурно.
Видяхме няколко водопадчета, малки и симпатични, стичащи се по скалите. Някои от тях наистина са скрити зад камъните и можете да им се радвате само отдалеч. Реката е толкова бурна и пада на много етапи, заради това шумът е брутален. Мислех си, че преодолях най-екстремното приключение. Гордеех се, че само с шепа сълзи и кални колене успях да премина през толкова мои страхове. Припках напред по пътеката и имах пеперуди в стомаха и болки навсякъде, но хубави.
Радостта ми не продължи дълго. Пред нас се появи частта за най-смелите. Как да ви кажа…представете си пропаст, много дълбока. Дъното трудно се вижда между скалите и единственото, което се знае е, че долу има вода. По-скоро бясна река и водопад. Ами, сега си представете, че пътят минава точно от там. Стотици дървени стръмни стълби ви очакват да слезнете по тях, за да продължите по екопътеката.
Опитах, наистина, опитах! Минах пълзейки около десетина стълби, но отмествайки поглед настрани осъзнавах колко е високо и всичко започваше да трепери. Пак се разревах ама не помогна. Пеперудите в стомаха излетяха и изчезнаха в гората, а аз кална седях на стълбата и плачех. Няма нищо, Митко отиде до долу и каза, че е супер, а аз му вярвам. Признах пред себе си и пред света, че не съм готова за това и го чаках там.
Поседяхме малко да се любуваме на природата и най-вече на смелостта на хората. Не говоря само за тези, които с лекота преминават през всичките изпитания на пътеката. Възхищавам се и на алпинистите построили тези невиждани другаде стълби. Само човекът е способен да направи път, там където минава само Дявола.
Вие може да продължите, ако ви стиска. След това ви очаква Буйновското ждрело с уникалните гледки към балкана и дървото на Орфей. Ще ви разкажа за тях другия път, когато ги видя. Тогава ще съм по-смела.