Имаме си стотици екопътеки и всички си струват. Някои от тях вдигат адреналина, а други успокояват душата. Екопътеката Струилица- Калето- Лъката е смесица от двете крайности. Тя се намира около град Девин по течението на река Девинска, разбира се!
Пътят към самия Девин е прекрасен, по-голямата му част минава покрай язовир Въча, където просто можеш да се залепите за прозореца и да гледате. Стига да не карате вие. В Девин объркахме пътя за екопътеката и отидохме в нищото на 15км по-не на там. Това е заради Гугъл. Той е виновен. Но както знаете, с питане всичко се постига, една леля ни упъти.
Колата се оставя на едно обръщало. Дори си го бяха написали със спрей на скалата ‘’ Обръщалото’’, да се знае. Първо имате има няма километър черен път, на който няма много сянка, но после идва рая. Със самото започване на пътеката има табела за водопад “Самодивското пръскало” на дясно 500м. Той е най-високият в Родопи, според информацията там. Как ще го пропуснем, какво са 500м за нас. Ще ви кажа какво са, стълби, стъл – би. Дори там имаше стълби, не са много, но като ги видя и ми призлява.
Влиза се навътре в гората, където на мен започнаха да ми се причуват мечки отвсякъде и да вдишам баавноо и все така бавноо да издишам. Изведнъж ушите ми започнаха да бучат, но не от промяна в кръвното налягане ( сигурна съм, че имаше и такава), а заради водопада. Стигнахме го и онемяхме. Той пада от високоо и слънцето се отразява в него. Аз не забравих за мечките ама по-малко ми пукаше. Видяхме и една голяма жаба с малка жаба на гърба си. По-късно разбрахме какво правят.
Върнахме се и продължихме по пътеката. Съветвам ви да се спрете на всички табели с видовете флора и фауна в района, защото ще ви потрябват.
Разхождахме се, пеехме си, наляхме вода от една чешмичка, Митко за малко да настъпи една змия. Все нормални неща. За щастие змията беше малка, грозна и безопасна. Благодарение на табелата разбрахме, че е слепок.
Започват мостовете, там е рая. Представете си река между два стръмни скалисти бряга. Сега си представете един мост построен над водата от страната на лявата скала. Всичко е зелено, водата бушува под краката, птички пеят, гущери паникьосано притичват, абсолютен рай. Не е нужно да си го представяте повече, то е там и може да се види. Спирахме няколко пъти просто да си гледаме.
Не след дълго се прехвърляме на другия бряг и екопътеката продължава в гората. Хайде пак паниката с мечките. Изведнъж стигнахме разклонение, на дясно за крепостта, на ляво за водопад. Крепостта е продължение на оригиналната пътека ама нагоре е ужасно стръмно, не му се вижда края и е много в гората, където мечките нас чакат. Водопадът е написан с молив на една табела на част от пейка. Викаме си, той ще е.
Около 400м по-късно. Една стръмна пътечка ни отведе до още един рай. Буквално по средата на гората има две скали и по тях тече водопад, който е направил малко вирче отдолу. Гледаме го и се чудим дали е истина. После аз се сещам, че в един пътеводител бях чела за екопътеката. За това от къде да се мине и за възможността да се стигне до водопад Мечото пръскало. Казва се така, защото мечките обичат да пият вода от вирчето. Спомням си снимката в книгата и я виждам пред себе си. Аз цяла пътека им бягам и баш при тях отидох. Тук вече всичко започна да прави тупца лупца и викам айде на обратно.
Ако си търсите спираща дъха разходка, това е! Само да кажа, че в началото на информационни табели е описано, че ако искаш можеш да се обадиш на някакви опитни братлета и те да те заведат до скрито място, от където можеш да гледаш елени, глигани … мечки .. от близо. Мисля, че от там ми дойде паниката. Те тези места си бяха там, където бяхме и ние. За щастие нищо не ни изяде. Този път.