Източните Родопи са странни, мистични, различни и изключително красиви. Както вече разбрахте от историята за Меандрите на река Арда, там времето сякаш е спряло и хората живеят в едно с природата. Скалите са в изобилие, за разлика от местното население.

Този мост последно време стана доста популярен, въпреки, че той си е там от има няма 30 години. В началото жителите на село Лисиците са използвали малко скалъпено мостче, за връзка с останалия свят. След това започва създаването на язовир Студен кладенец и трябвало нов мост. Както се досещате, новият мост не е пипан доста години. За съжаление, управата се сеща да го ремонтира чак след фатален инцидент с един господин. Това се случва около 1993 година и от тогава до сега може безопасно да се преминава.

След като стигнахме без проблем до село Широко поле, благодарение на Гугъл, той ни забута в една улица без изход. Трябваше да използваме най-сигурният начин за оцеляване – питането. Опътиха ни, не било от там.

По един разбит път се продължава и може да се паркира покрай него, когато прецените,че колата вече няма да се справи. Има пътека до моста, разходката е около 20 мин. Ще минете и през спирка Момина скала. От там преминава влака Кърджали – Димитровград. Изключително красиво е разцепена скалата на две, за да премине влака през нея.


Обожаваме да пътуваме през седмицата, защото нямаше никой. Това е толкова хубаво!! Първата среща с моста беше ‘’УАУ’’. Това реално е въжен мост дълъг 260м. Седяхме от едната му страна около 15мин. докато се наканя да тръгна по него. Логично е да се клати и скърца, но пусти страх. По средата на моста имаше двама рибари, които казаха, че не кълве.

Село Лисиците не е точно след моста. Трябва малко да походите. Следвахме пътеката и изведнъж се появиха покривите на къщите. Супер скътано в дърветата. С влизането ни посрещна стадо от кози, приблизително 30 на брой и всички ни зяпаха. Погледахме се малко и минахме покрай тях.

Лисиците
Интересното тук е, че няма път за коли. Смисъл, от никъде. Няма как да се стигне до това село по друг начин освен чрез моста. Рибарите казаха, че е имало някога път от другата страна на планината, но не знаят дали все още нещо може да премине през него. В самото село видяхме само едно превозно средство и това беше един трактор, с който обработват земята наоколо. Нямат улици, имат само утъпкани пътеки.

Там цари спокойствие. Видяхме всичко на всичко трима души, необятни поляни и много, много животни. На връщане бях по-надъхана на моста и тъй като в мен възникнаха много въпроси, трябваше да намеря отговори. Споменах за липсата на хора, за това подхванах рибарите.

Лисиците
Бяха изненадани, че в Гугъл пише, че жителите на село Лисиците са 97. Според тях не са повече от 10. Тъй като си нямат магазин, ходят до съседното село да пазаруват. Това не им се случва често, защото си имат всичко. Наистина градините им бяха препълнени със зеленчуци и плодове, животните им дават мляко, яйца и месо. Само ходели за брашно, за да месят хляб. Попитах ги, какво се случва ако на някой му стане лошо и трябва линейка. Отговориха, че това е Божа работа.

Лисиците


С лека тъга и много спокойствие в сърцата продължихме към колата. Настроението ни се оправи от една пресичаща пътеката костенурка. Тя беше доста уверена в себе си и дори не се прибра като минахме покрай нея. Това ме кара да си правя изводите, че незаконното ‘’бране’’ на костенурки и товаренето им по багажници по онези места е спряло. Силно се надявам!

Препоръчвам да отидете и да усетите спокойствието. Не го нарушавайте, просто го вижте. След това се качете на колата и си отидете. Без да оставяте следи!